Всички нетърпеливо отброяват последните минути от тържество. Днес е 1 ноември – ден на народните будители. Учениците от дванадесетите класове са се събрали за последна година. Повече никой няма да ги кара да ходят по такива глупави тържества. Никой няма да ги принуждава да губят ценното си време за подобни неща. Трябвало да почетат будителите..Сякаш нямаха по-важни занимания или пък свои собствени проблеми.
Никой не си задаваше въпроса кои са тези будители, какво са направили и за кого. Никой не си даваше сметка, че ако не бяха делата на тези велики българи, вероятно България нямаше да е това, което е днес. Може би, все още щяхме да сме без държава, отдавна загубили своето самосъзнание. Навярно нямаше да сме дори поробени, защото щяхме да бъдем една изчезнала и забравена нация.
Какво заслужават тези хора? Поне няколко минути уважение.
Вместо това всички барабанят, потропват или пък пуфтят, демонстрират явно пренебрежение. Не разбират, че присъстват на едно погребение. По лицата им няма нито съжаление, нито скръб, нито възхищение, нито гордост..нищо. Погребение на история, ценности, самосъзнание. Събрали са се, за да отдадат последна почит на българските будители.
За съжаление това е обстановката в повечето училища, това е реалността. Учениците нехаят, за тях 1 ноември е просто един почивен ден в повече. Не усещат значимостта на празника, в сърцата им няма трепет. 1 ноември е по-скоро възможност да излязат с приятели, било то за да пият кафе и да клюкарстват или пък, за да пийнат алкохол и след това да слушат чалга песни, лишени от смисъл.
Тържествата – опит да се съхрани българското и традицията да бъде възпитана се превръщат в пародии, не поради липса на красиви стихове или пък поднасяне на венци, а защото вместо да възраждат спомени, те се превръщат в последния досег на младото поколение с будителите.
Година или две след завършването си никой от тях няма да се сети с умиление за този ден, никой няма да го почете по какъвто и да е начин… е може би, ще бъде повод за някоя наздравица.
Ако днес, случайно спреш някого на пътя и го попиташ за делото на П. Хилендарски, Софроний Врачански, Иван Вазов, Любен Каравелов и т.н. хората ще те подминат. Не само, че няма да си направят труда да отговорят (най-вероятно поради липса на знания), а и ще недоумяват защо ги питаш нещо такова. Никой от тях няма да е способен някой ден да разкаже на децата си за българските будители.
Това е днешното поколение, от което съм част и аз, иска ми се да вярвам, че нещата са различни, че може би не сме изпаднали в чак такава апатия, но предпочитам да не тая напразни надежди. Наясно съм, че с времето, незавимо в близкото или далечно бъдеще, този празник ще отмре, а тези хора ще останат само имена в учебника по история.
Наясно съм, че днес няма кой да влезе в ролята на будител и да ни вдъхнови. Няма кой да ни накара да почитаме собствената си история, да се чувстваме горди от това, че сме българи, след като ние самите не желаем да го направим или да се представим като такива. Предпочитаме да бъдем европейци, космополити. Не ни вълнува миналото, живеем за бъдещето. Разбирам, че днес будители няма, едва ли ще има и занапред. Няма как да бъдат създадени в това време, от това поколение.
За това нека се съберем и през тази година. Нека да изтърпим досадните чествания и тържества, нека отдадем последна почит, нека погребем тези хора, които биха се срамували от настоящето.
Нека поднесем цвете в памет на българските будители, история, култура, традиции, самосъзнание...
Есе на Ванеса Аргирова от XIг клас
